„Един нов глас се появява в младата българска поезия. Засега, може би, не съвсем укрепнал, не докрай избистрен и наясно със собствените си възможности, но несъмнено талантлив. Това, с което нейната поезия прави впечатление, не е толкова спонтанността, обичайна за повечето млади автори, а напротив – интелектуалния привкус на нейните текстове, пристъпването към света през призмата по-скоро на размисъла, отколкото на чувството. Това е труден и опасен път, своеобразно ходене по въже над бездна, в което поезията често изгубва себе си. Вероятно затова сравнително малко поети стартират по такъв начин – изглежда, че и поезията притежава свой инстинкт за самосъхранение. Но когато един подобен преход успее, за публиката остават изумлението и аплодисментите, а за автора – усещането, че е по-жив от всякога. Не смътно, а осъзнато, будно жив. Никое раждане не е лесно. А поетите се раждат, както се раждат звездите – сред прах, облаци и нестабилни състояния. И аз, като стар, но все още любопитен астроном, стоя зад стихотворния си телескоп и мисля, че ставам свидетел на тъкмо такова раждане. Затова нека запомним името Марина Арнаудова. То, струва ми се, тепърва ще предизвиква нашето внимание и нашия интерес.“

Кръстьо Раленков, редактор