„Якоб фон Гунтен“ е една от най-необикновените книги на европейския модернизъм, роман, в който нежността и иронията се превръщат в оръжие срещу дехуманизирания свят. Младият ученик Якоб постъпва в странен институт за слуги, където се учи „да бъде нищо“. В тази парадоксална философия на смирението Валзер изследва границите на човешкото достойнство в свят, който обезличава своите обитатели.

Роберт Валзер открива нова форма на повествование — вътрешен монолог, изпълнен с абсурд, нежност и самоирония, в който реалността се разтваря в съновидение. В своето „училище на нищото“ Валзер предвижда бюрократичния кошмар и духовната стерилност на века, който предстои.

Франц Кафка открива в „Якоб фон Гунтен“ не просто сродна душа, а духовен предшественик. Много от мотивите, които по-късно ще изградят „Процесът“ и „Замъкът“ — чувството за вина без престъпление, безличната власт, абсурдният ред, който унищожава човешкото достойнство — вече присъстват тук, в миниатюрния свят на Института Бенжамента.

И все пак „Якоб фон Гунтен“ не е книга за отчаянието, а за тихия бунт на духа. Валзер превръща отказа в свобода, покорството в естетика, а нищото в последно убежище на човешката чистота. Именно затова този роман остава жив и днес като предчувствие за Кафка, като негово огледало и като самостоятелен връх в изкуството да се вижда величие в най-малкото.